Дългът: „Да помним!” не е резервиран за трагедиите, нито привилегия на гонените 

д-р Веселина Вачкова

 

          Сердика-Средец-Триадица-София е един от европейските градове с най-богата и най-неизследвана история. Няма да е пресилено, ако се каже, че историята на София до 809 г., а и след това, чак до Освобождението и избирането на града за българска столица (1879 г.) е едно обширно „бяло поле” както в специализираната, така и в популярната литература. Една от основните причини за този парадокс е, че „златни векове” на София съвпадат с „тъмните векове” в ранната история на българите в Европа. Втората, може би всъщност по-важна причина е, че въпросните „златни сердикийски векове” съвпадат с крайно сложното и противоречиво трансформиране на античната, езическа Римска империя, в средновековна, християнска Ромейска държава. Ето защо „белите полета” в българската памет за София по същество отразяват не някакъв дефект в локалната памет, а обширни бели полета в културната памет изобщо на модерния западен свят (т.е. на наследниците на европейската християнска цивилизация). И ако белите полета в българската културна памет са един вид най-наситено белите, най-непроницаемите зони на забравата, това е защото създаването на тези „зони на забравата” в историята на християнската Църква и Държава е било свързано с необходимостта от маргинализирането на няколко фундаментални събития, случили се през преломния 4 в. тъкмо в Сердика.

Три са централни събития, които е трябвало да бъдат забравени по редица причини, често наистина „уважителни” от гледна точка на нуждите и патоса на тогавашното време, което е търсело монолитност на идеята и еднозначност на образите-емблеми. Става дума за издаването на Едикта на толерантността в Сердика през април 311 г.; пристрастието на Константин Велики към Сердика, която е негова главна резиденция най-малко от 317 до 330 г.; свикването и решенията на Втория вселенски събор, заседавал в митрополитския център Сердика през 342-343 г. В този контекст през 4 в. политиката на император Юстиниан Велики, който се опитва да издигне Първа Юстиниана като нова (шеста) западна архиепископия, а вероятно и да утвърди Сердика като нов център на западната имперска власт (на мястото на Равена), е много повече реставраторска, отколкото новаторска.

Посочвайки като свой пръв епископ Протоген Сердикийски, който е съветник на Константин и домакин на Втория вселенски събор, българите през 12 в. доказват, че някои ярки факти от ранната история Сердика-Средец-Триадица, считаната по това време за изконно български град, не са забравени. Ще ни простят ли потомците, ако оставим тези, вече почти забравени спомени, да бъдат изличени напълно?