Сердика

СЕРДИКА

Най-старите засега открити следи от трайно заселване на хора в района на днешна София са от 6-5 хилядолетие пр. Хр. Това неолитно селище попада в сегашния кв. Слатина.  На три метра под съвременния терен са запазени големи късове глинена мазилка от стени на жилища, градени от дебели 10-15 см. колове, обмазани с пластове глина, с легло на изгорялото дърво в тях.

През VІІ в. пр. Хр. на север от топлия минерален извор край река Елешница (днешната Владайска) възникнало древното селище, което дало началото на тракийския Сердон (Сердонполис). Несъмнено неговите жители са избрали мястото му тук заради топлите извори, равното поле и венеца от планини, които го обграждали. Векове по-късно римляните го документирали като Сердика – по името на местните траки-серди. В много антични и средновековни писмени извори и географски карти градът се назовава също Сардика, както не са малко и случаите, когато самата област се нарича Сардика, а крепостта – Сердика, защото западната историография приема местното население за сарди/сародини и го смята за келтско.

Кръстопътен град

Град на главен кръстопът между Изтока и Запада, той отрано хванал погледа на завоеватели. През ІV в. пр. Хр. за кратко е бил владян от Филип ІІ и от неговия син Александър Македонски, а Римската империя го включва в пределите си още през 29 г. Продължителна и много упорита била съпротивата на траките, защото били устроили крепостта си така, че да бъде достойна за централното място, което заемала.

Но мощната империя надвила. Най-важният трансевропейски път, минавал още невремето през Сердика, сега носи името на войната: „Via militaria”.

Улпия Сердика било името, което крепостта получава след 106 г., когато император Марк Улпий Траян (98-117) въздига селището в ранг на „муниципия” (municipium) с право на самоуправление и център на административен район. В епохата на принципата (ІІ–ІІІ в.) вече е столица на провинция Вътрешна Дакия. Градът се разраства, от ІІ в. сече свои монети, а после получава право да издава римски официални емисии! (вади и римски държавни пари). Между 176 и 180 г. (при Марк Аврелий (161-80 г.) и император Комод (176-192 г.) е укрепен с внушителна крепостна стена, наблюдателни кули. Каптиран е горещият минерален извор и са издигнати градските терми.

Столица

При родения в Сердика император Луций Домиций Аврелиан (270-275) градът става столица на обширната римска провинция Дакия Аврелиана, покривала целите Западни Балкани.

Между 24 и 28 юни 293 г. император Диоклециан (284-305) посещава Сердика. Издигнати са нови административни и други представителни сгради, сред които и покритият амфитеатър на градския и областния съвет – Булевтериона (основите му са доразрушени чак през 1956 г. при строителството на днешния хотел „Шератън”), а на градския амфитеатър до 305 г. е била построена нова елипсовидна арена (60 на 42 м). През 2006 г. при разкопките в западната част на обекта археологът Жарин Величков се натъкна на по-стар театър и по откритите монети от времето на императорите Септимий Север, Марк Аврелий и Каракала го датира в края на ІІ и началото на ІІІ в. Става ясно и какво е наложило преустройството – през 269 г. старата сграда е била разрушена от нахлулите вестготи.

По времето на император Константин Велики амфитеатърът бил разширен нагоре към днешната улица „Московска”, сдобил се с мраморна фасада и станал много по-величествен.

Крепостта Сердика

Хилядолетни друмища се пръскали звездообразно от града към известните още от древността селища, та с идването си в Софийското поле през първите десетилетия на тази ера римляните веднага се заели да ги подновят. В крайна сметка те останали в историята с прочутите си магистрали през Найсос (дн. Ниш) към Сингидунум; през Филипопол (дн. Пловдив) и Адрианопол (дн. Одрин) към Византион (дн. Истанбул); през Ескус (дн. село Гиген на река Дунав) към Дакия (в дн. Румъния); през Пауталия (дн. Кюстендил) към Стоби (в Македония); по долината на Стримон (дн. река Струма) до Тесалоника (дн.т Солун) – сиреч: към всички посоки на света.

Главните порти на крепостта Сердика сочат точно основните посоки на света. „Добра сполука! – е изписано на мраморни плочи над главните входове. – Най-великите и божествени императори, цезари Марк Аврелий Антонин Август, победител на германците, победител на сарматите, баща на отечеството, велик жрец, и Луций Аврелий Комод Август, победител на германците, победител на сарматите, дадоха на войската крепостни стени на града на сердите, когато управител на провинция Тракия бе Азелий Емилиан”. Един от тези напълно еднакви надписа сега стои в подлеза пред Президетството, през който днес се минава през Източната порта на Средец.

От четирите главни порти тръгвали идеално прави улици, като основните магистрали – Виа Декуманус (Принсипалис) (разкрита днес в ларгото на София) и Виа (Карго) Кардо Максимус (част от която сега може да си види пред ЦУМ) – били широки по 6 метра, а вътрешните преки – по 4. Те били постлани с гладки каменни блокове и се пресичали под идеално прави ъгли край задължителните обществени сгради за заседанията на булевтериона (градския съвет), демоса (народното събрание), преториума (представител-ството на римската администрация) и герузията (съвета на старейшините). Край тях били неизбежните сакрални палати на главните божества като Зевс, Асклепий, Аполон, Херакъл, Хюпсистос, Серапис и, разбира се, светилищата на Митра и Кибела. Били обкръжени с безброй изваяния на римски божества, на императори, на пълководци, на заслужили сердичани или на ония вечни идоли, които винаги привличат почитатели просто с формите на невиждано хубавите си тела. Помпозните административни постройки били около форума (централния площад), който бил ограден с красиви портици и заемал пространството западно от днешния хотел „Шератън” под сегашния площад „Света Неделя”. Редом бил и покритият амфитеатър.

От почти огледалната Западна главна порта античният пътник попадал пък в друг архитектурен рай, в който навлизал по широка улица с колонада отстрани, следваща успоредно крепостната стена. Колонада красяла и централната улица, която идвала от Южната порта. Част от нея – с настилката от дебели правоъгълни каменни плочи, под които била затворена отличната канализационна система на града – тя може да се види сега в сутерена на сградата с днешен адрес: булевард „Витоша” № 1.

На северозапад пък, близко до съхранените останки от кръглата ъглова кула, били термите (обществените бани). Имало и монетарница за сечене на пари – още от времето на император Марк Аврелиан.

Извън  крепостта, на няколко стотин метра от Източната й порта, бил Сердикийският колизей.

От Сердикийския едикт до Сердикийския събор

През април 311 г. именно в Сердика римският император Галерий, трак по произход и родом от тези места, издава Едикта на търпимостта – единственият по рода си документ, който формулира идеята за религиозна толерантност и прекратява гоненията против християните в Римската империя. Указът е подписан на място от съимператора му Лициний (трак от Горна Мизия, който управлявал източната половина от империята) и цезаря Константин, с което отварят пътят за християнската европейска цивилизация, повлияла впоследствие върху развитието на почти целия свят.

След като през 313 г. императорите Константин Велики и Лициний препотвърждават в Милано Едикта на Галерий, те съставят обещаното от Галерий в Сердика „друго послание към съдиите” като им „указват” да не преследват последователите на Иисус, защото християнството се узаконява за равнопоставено с останалите вероизповедания в империята.

Император Константин тръгва да дири чист град за престолнина на новата цивилизация и го открива тук, многократно повтаряйки:

– Сердика е моят Рим!

И това е градът, в който императорът се завръща след всеки от многобройните си военни походи. От 20 април 316 г. до 5 февруари (330 г.) Константин издава тук 24 императорски конституции – декрети, едикти и епистули. Дворецът му е на двеста-триста метра югозападно от Източната порта на крепостта, а между него и цилиндричната сграда за тържествените заседания на булевтериона е имперският административен комплекс (днес в двора зад Президентството), откъдето управлявал западния дял на империята до откриването на новата столица Константинопол през 330 г. Сигурно с одобрението и подкрепата на император Константин Велики на мястото на черквата от ІІ в. е построена нова – вероятно предназначена да бъде мартириум (параклис на гроба на мъченици) или гробищна. Образ от сградата не е запазен, но знаем, че е била дълга 10 м. и широка 4,65 м. От нея е оцеляла мозайката в самата й апсида и тя не би подхождала на мизерен градеж.

Когато интересите на империята принуждават Константин Велики да напусне Сердика, строгата цилиндрична зала за тържествените церемонии зад имперския комплекс става светилище за костите на местните християнски мъченици, а в източните полукръгли ниши на Ротондата направили мраморни басейни и вече в тях покръствали.

Сердика е избрана за място на Втория вселенски събор от съимператорите Констанс и Констанций II, синовете на Св. Константин Велики. През есента на 343 г. тук пристигат над 180 водещи епископи от целия тогавашен християнски свят, сред които и престарелият вече епископ от Кордова Осий. Задачата им на Сердикийския събор била да намерят определенията и каноните, които да скрепят единството на църквите след напрежението, останало след Първия вселенски събор в Никея през 325 г.

Премъдрост Божия

„Блестящ и благороден град” нарича Сердика Амиан Марцелин в средата на ІV в. Легенди се разнасяли за богатствата в крепостта.

А това привлича ордите на различните племена, които по това време минават през Балканите в търсене на сгодно место да се заселят. След всеки нашественик се строи отново – само в подземието на сердикийската базилика „Св. София” могат да се установят зидове на още четири храма. Малко са хората, които знаят, че познатата ни днес сграда един от най-старите действащи християнски храмове.

След поредното въздигане на Сердика, в средата на VІ в. роденият в областта Македония император Юстиниан Велики заповядва на мястото на четъртия разрушен храм над градския амфитеатър да се изгради голяма базилика „Св. София”, посветена на светата Премъдрост Божия – божествената страна на Иус Христос).

Наследникът на Сердика – София – е единствена столица в Европа, която от 20 века не е премествала административния си център.

Император Луций Домиций Аврелиан

Луций Домиций Аврелиан е роден на 9 септември 214 г. в Сердика в семейство на местни земеделци изполичари, които арендовали земя от сенатора Аврелий. Постъпва много рано на служба в легион и бързо се отличава с огромна физическа сила, мрачен и суров, но c доблестен характер. Прославя се като пълководец при императорите Валериан І, Гален и Клавдий ІІ и когато третият от тях умира през 270 г., войските в Панония провъзгласяват Аврелиан за император, а Сената го признава. Трябвало енергично да брани това, което е останало от Римската империя и още на следващата година императорът лично ръководи тежките сражения срещу алеманите и други германски племена, които нахлуват в Северна Италия, докато ги разгромява в битката при Фано. За да защити Рим от нови нападения, около него построява крепостна стена, останала известна като Стената на Аврелиан.През 272 г. повежда поход на изток срещу силното арамейско-късноелинистическо царство Палмира и успява да възвърне повечето провинции, побеждава войската на Палмирската империя и обсажда Зенобия в нейната столица Палмира, докато я взема в плен. Палмирците се предават, но след оттеглянето на римските легиони въстават отново. Аврелиан се връща на следващата година, избива населението и разрушава града до основи, а после покорява и Египет. В началото на 272 г. напада независимата Гало-Римска империя на запад и покорява Галия. Повежда римските легиони към Балканския полуостров, побеждава готите и ги прогонва отвъд Дунав, за което си присвоява титлата Gothicus Maximus. Тогава реорганизира предишната провинция Мизия в Dacia Ripensis, със столица Сердика. През 274 г. Сената тържествено му присъжда почетната титла „Възстановител на света” (Restitutor Orbis).

Войниците го боготворят за многото противници, които лично е поразил, и пеят за него: „не ще изпием толкова вино, колкото кръв е пролял”. Но знатното съсловие му отмъщава, като въвлича в заговор неговия таен секретар, който се страхувал, че императорът ще го накаже за злоупотреби с пари. Негодникът пуска списък сред офицерите на тези от тях, които уж са нарочени да загубят главите си, и в похода срещу персите през 275 г. Аврелиан е убит близо до Византион (Цариград).

 

Преображението на император Галерий

На 1 март 293 г., след като приел за зет един боец, роден в околностите на Сердика, император Диоклециан го осиновил и го провъзгласил за цезар под името Гай Галерий Валерий Максимиан. Родителите му били селяни, избягали от варварските нашествия в Дакия. Младият тракиец се бил отличил не само като храбър воин, но и – щом се явял случай в битките – удивително добре командвал другите легионери. Много обичал своя роден край, а тъст му също държал на древния дори по онова време град сред днешното Софийско поле, щом още през 285 г. го бил обявил за столица на новата римска провинция Вътрешна Дакия.

Започват християнските времена…

Но хората, които проповядват да си подадеш и другата буза, когато някой те зашлеви, определено не допадали на дързкия войн Галерий. Като отраснал сред тях, той добре ги познавал и несъмнено се боял, че когато пак нахлуели врагове на империята, те щели да станат причина за погром. На всичко отгоре дори жена Галерий – Валерия и тъща му Приска-Александра, били прикрити християнки, та яростта си изкарвал върху Иисусовите последователи в земите, които сам управлявал.

През 305 г. свършва 20-годишният мандат на Диоклетиан и той се оттегля от властта, като двама августи стават бившите цезари Галерий и Констанций Хлор.

Галерий веднага назначил за цезари своите земляци Север ІІ и Максимин Дая. В края на 308 г. обявил за втори август съратника (и сънародника) си Лициний, роден пък в Мизия. Според латинския оратор Лактанций (прочут като „християнския Цицерон”), императорът дори се заканвал да прекръсти империята от Римска на Дакийска (ut non Romanum imperium, sed Daciscum cognominaretur)…

Към началото на 311 г. здравето на Галерий силно се влошило. Християнските автори тълкуват болестта му като божие възмездие за неговата омраза и гонения срещу християните, медиците смятат заболяването му за форма на рак…

Понеже Сердика била за него обичайно място на пребиваване, повикал в Сердика съимператора си Лициний (който управлявал източната половина от империята) и цезаря Константин и в средата на април 30 април 311 г. подписват Указа на толерантността, който завършва с безусловното: ние постановихме християните отново да живеят свободно и да устройват своите събрания, но по такъв начин, че никой от тях да не нарушава реда. С друго послание към съдиите ние възнамеряваме да укажем какво те трябва да правят. Ето защо, по нашето великодушие, нека те (християните) да молят своя бог за нашето спасение, за нашата държава и за себе си, за да може навред държавата да бъде невредима и хората безметежно да живеят в домовете си.

Дали в тоя и в следващите дни Галерий се е надявал, че ще бъде обрадван с чудодейно изцеление? Възможно е. Бащата на църковната история Евсевий обаче е записал, че щом бившият върл гонител осъзнал и почел вярата в Спасителя, той явно получил опрощение, защото бързо се отървал от мъките си и тихо издъхнал на 5 май.

И до днес остава недооценено онова, което се е случило в Сердика през април 311 г. Не защото не е ясно, че с този Едикт на търпимостта е отворен пътят на религията, която щяла да обедини Европа.

Две години по-късно следващият римски император – Константин се среща в Милано със съимператора си Лициний да подпишат заедно в Медиоланум (днешно Милано) нов указ, че признават християнството за равнопоставено с останалите вероизповедания в империята. Макар мнозина изследователи да отбелязват, че той по същество не е императорски едикт, а писмо до управителите на на римските провинции да не преследват християните, като просто препотвърждава Сердикийския, именно „Миланският” се славослови, отреждат му се пищни годишнини. Така ще бъде и през 2013-та. Удобството е, че е станал в Западна Европа…

Император Константин Велики

Флавий Валерий Аврелий Константин е роден на 27 февруари 274 г. в града на траките-дардани Найсус (сега Ниш) в провинция Мизия, където и отраснал. Баща му е прочутият римски военачалник Флавий Валерий Констанций, цезар на западния император Максимиан и първата му съпруга Елена. Завършил образованието си в тракийския град Никомедия в двора на император Галерий.

През 312 г. жителите на Рим извикали Константин, който бил в Галия (днешна Франция). На път за Вечния град съзрял по пладне ярък светещ кръст на небето. Шведският геолог Йенс Ормо свързва смайващото видение с един 140-метров кратер в италианските Апенини и смята, че огромната яма върху Земята се е появила по това време от падането на астероид с диаметър 10 м и ударът със сила 1 килотон е наподобявал малък ядрен взрив. Константин гледал възхитен чудото, защото в блясъка на небесния знак му просияло като надписано със звезди: „С това ще победиш!”. Бил на 40 и така настойчиво търсел отговора, че през нощта му се явил… Христос. Събудил се сигурен, че Спасителят му наредил да направи бойното си знаме подобно на кръст. Затова станал и го сторил. А на бойците си заповядал да изпишат кръстове по щитовете, по шлемовете и по оръжията си. Възражения не приел, колебания не го споходили и на другия ден устремът в битката му донесъл победа.

Дори не се наложило да оскверни ръцете си с кръвта на Максенций – ужасеният тиранин се удавил в Тибър.

Ликуването на римляните му помогнало да прогласи истинността на кръстното чудо, което му се явило по пътя, а пък възторжената им подкрепа склонила съимператора Лициний да съставят и подпишат в Медиоланум (дн. Милано) обещаното заедно с Галерий в Сердика „друго послание към съдиите” като им „указват” да не преследват последователите на Иисус, защото християнството е узаконено за равнопоставено с останалите вероизповедания в империята още в

Едикта на император Галерий от Сердика

Вероятно по това време е построена нова черква над Сердикийския амфитеатър, предназначена да бъде мартириум (параклис на гроба на мъченици). От нея е оцеляла само мозайката в самата апсидата на храма и тя не би подхождала на мизерен градеж – явно благословът на императора-светец е вдъхновил нейните строители да внушат с вида на храма, че над смъртта непоколебимо се извисява тържеството на живота и чудото на възкресението. Константин Велики вдигнал голяма базилика и в района на другия сердикийски некропол – където пък били царствените мавзолеи (в днешния столичен квартал Лозенец). През есента на 1999 г. тя бе открита в изкопите за строеж в горния край на Южния парк и понеже находката стана в частен обект, докато предприемачите били склонени да спрат земекопните машини, те вече били промляли напълно 900 кв. м от северозападната част на сградния комплекс към нея. Запазената част от старината е върху площ от около 800 кв. м. – по-малко от половината. Въпреки това всичко свидетелства за изключително представителен градеж, дори ако се съди само по намерените архитектурни детайли от него: колони, капители, мраморна облицовка… Има и стенописи. Находките от живота, текъл в храма, пък са към три хиляди – монети, накити, оръжия и съдове – и говорят, че хората, които са го посещавали, са били с добро положение в обществото. Реконструираният план на градежа подсказва, че само дължината на средния кораб на базиликата е била 35 м – без притвора и апсидата с диаметър 7 м! Височината му изследователите изчисляват на 17,5 м. От двете страни на отворената към кораба апсида е имало по едно правоъгълно помещение (пастофорий). Страничните кораби са били наполовина по-тесни и по-ниски, затова светлината е прониквала в централния корпус пред прозорците под свода му – обичайното за базиликите осветление.

През 330 г. с големи празненства, организирани очевидно не от християните в двора на Константин Велики, била открита новата столица Византион. В тях, разбира се, императорът не можел да не вземе участие – градът бил преправен в негова чест и в стил, който щял да го приласкае – вече се знаело от Сердика какво обичал, а там всичко просто било повдигнато на степен по разкош и усещане за величие.

Като човек може да е бил поласкан, че прекръстили града на него: Константинопол. Но само да му се явял подходящ случай да напусне новата столица, веднага я зарязвал и пристигал в крепостта на сердите. Докрай вярвал, че мястото, което Бог би избрал за средина на цивилизованото човечество, трябвало да бъде тук. Затова завещал традицията тук да се строи както би подхождало на главен имперски град. Изглежда не изключвал възможността някой ден отново да се установял в Сердика – този път завинаги…

Света Елена не дочакала да види сина си минал през купела – изпълнена с вяра в чудото на възкресението, тя напуснала белия свят след две завъртания на сезоните в Константинопол. А император Константин посрещнал още десет лета на трона.

Умрял в Никодимия през 337 г., когато бил още само на 65. Тялото му било пренесено тържествено в Константинопол и било положено в построения от него храм „Свети апостоли”. Сигурно затова хората, които са живели в земите на траките и с техните завети, наричат града, където останало неговото последно жилище, с дълбоко уважителното… Цариград.

Така го наричат и до днес техните потомци – независимо че на всички карти, пътеводители и табели градът от няколко века се казва вече… Истанбул.

Според някои писмена, Св. Константин Велики бил основал „в страната на скитите” четирите града – Перстлаба (познат и като Перстлава – сетнешния Преслав?), Плискуба (познат също като Плискоба и Плиск – сетнешната Плиска?), Констанция (Кюстенджа) и Дристра (Дръстър, сега Силистра).

Дворецът на Константин Велики

Дворецът на императора е в югоизточната част на Сердика. Великолепните многоцветни геометрични мозайки на приземния етаж, по които се отправял към държавническите си дела щом се спуснел от покоите си, бяха открити при изкопните работи зад днешния хотел „Рила”. Намереното подсказва, че кръглите и осмоъгълните помещения са били покрити с куполи. На юг е разкрита и банята, която – по стила си и по изпълнението на мозаечните си подове – била органично свързана с двореца. Разни водопроводи и канали обслужвали малките басейни около луксозната осмостенна баня. Многоцветна мозайка застилала пода на обширния вестибюл в западна посока. Мраморната вана в южния му край имала в стените си канали за отопляване (хипокаус). Около тях в сутерена на столичната улица „Калоян” № 8 са останките от градежа на двореца – обширно богато скроено и украсено жилище на площ 400 кв. м с вътрешен двор, заобиколен от покрита колонада, в северната част на който са разположени големи жилищни помещения, затопляни също с хипокаустна система. Стените са дебели и са носили втори етаж, който, както големите правоъгълни зали долу, гледал на юг към двора. На изток два вестибюла свързвали южното и северното крило на дома, а на южната страна покрай вътрешния двор се редували две ротонди (кръгли здания) с един октогон (осмостен). Според техния откривател археоложката Магдалина Станчева, на чиито описания най-вече разчитаме, „може да се смята, за безспорно, че с мозайка са били постлани всички помещения около двора. Най-често използваните цветове са сиво, черно и тъмнокафяво, по-малко жълто, розово и бяло… Мотивите са предимно геометрични, но има и растителни като характерните за ІV век виещи се бръшлянови клонки”. Открити са и тайните ходници, които го свързвали с цилиндричната зала зад амфитеатралния комплекс в булевтериона, където заседавали хората от имперската върхушка и местните първенци.

Това, което сега е останало изцяло запазено от някогашния помпозен градеж, е  залата за тържествени церемонии, свързана с показната дейност на император Константин в Сердика, наречена днес Ротондата. Тя е заемала само източната част на сградата и е била най-тържествената зала в целия комплекс.

 

Император Марк Улпий Траян

По време на Марк Улпий Траян Сердика получава официално правото на градска уредба и управление, като в негова чест към името на града е прибавено родовото име на императора – Улпий.

Той е роден на 18 септември 53 г. в Италика (близо до съвременна Севиля в Испания) в семейството на видния държавен и военен деятел Улпий Траян. Постъпва отрано във войската и дълги години служи в действащата армия по границите на империята. Отличава се със своята сила и умения, поради което през 89 г. му възлагат да командва легион в Испания. Това му помага да се изяви още по-добре и през 91 г. император Домициан го назначава за консул. След време е изпратен като командир и управител в Германия и за неговите заслуги там Сената му гласува титлата Germanicus („Германски”). През 97 г. Нерва го осиновява и обявява за наследник, та когато на следващата година умира, Траян става император – първият римски венценосец, роден в провинция. Обявява, че иска да бъде такъв император, какъвто той самия би желал да има като поданик и е популярен сред народа на Рим. Допълва фонда за издръжка на сираци и бедни семейства. Поддържа еднакво добри отношения, както със Сената, така и с армията. Води две войни (през 101 и 105 г.) с траките-даки, разположени до река Дунав и отвъд нея, които завършват през 107 г. със завладяването на цяла територия и включването ѝ в състава на империята. На Траян е присъдена почетната титла Dacicus („Дакийски”), а в земите северно от Дунав е създадена римска провинция Дакия и там са основани романизирани колонии на ветерани и преселници от Италия.

През 109 г. неговите легиони минават южните склонове на Кавказ и принуждават тамошните владетели на колхите, иберите и сарматите да приемат върховенството на Рим. Превръща царството на набатейските араби в римска провинция Арабия, а до 111 г. е превзета и крепостта Петра в Синай.

През 114 г. намира повод за нахлуване в Армения, прогонва партското присъствие там и обявява страната за провинция. Начело на голяма армия завладява областите Асирия, Месопотамия и Вавилония; превзема Селевкия и Хидра и заема укрепената партска столица Ктезифон. Римските знамена се издигат по крайбрежието на Персийския залив, където новопостроената флота предприема показна експедиция. До началото на 117 г. войната е приключена, а могъщият Траян получава от Сената титлите Parthicus („Партски“) и Optimus Maximus Princeps („Най-добър и най-велик първенец“).

Вече се готви да достигне завоеванията на Александър Велики на Изток, когато започват въстания в Египет, Кипър и Северна Юдея, а в самото Двуречие дори се появяват нови партски армии. За да умиротвори тези провинции е принуден да отдели големи контингенти от поречието на Тигър и Ефрат. Тогава там се вдига и народът на Вавилония. Римляните губят важни крепости и скоро са принудени да напуснат Месопотамия. Траян се оттегля в Сирия, откъдето се отправя към Рим, за да събере средства за възобновяване на войната. На път обаче умира от воднянка в Селинунт (Киликия, днес в Турция) на 8 август 117 г. смятан за най-успешния принцепс, той е обожествен от Сената, който възприема обичая да приветства всеки следващ нов цезар с пожеланието „Да бъде по-щастлив от Август и по-добър от Траян!“

Юстиниан I Велики

Той е роден през 483 г. като Флавий Петър Сабатий в близкото на Скупи (Скопие) градче Тауризиум и е от селски произход. Името Юстиниан получава след като го осиновява чичо му Юстин. Благодарение на него Юстиниан е назначен на служба в императорския двор и вместо да започне кариера в армията, остава в Константинопол, та успява да навакса пропуските в образованието си. През 518 г., когато умира император Атанасий, вече е във висшите кръгове на обществото и е един от възможните кандидати за трона, но се отказва в полза на чичо си, който е на 70. Юстин I има пълно доверие в племенника си и му дава поста на висш главнокомандващ (magister militum) и консул, а през 527 г., четири месеца преди смъртта си, го обявява за престолонаследник (augustus).

След победата над персите при Дара през 530 г. и последвалото ромейско поражение при Калиник на следващата година, вместо да продължи натиска на изток, Юстиниан сключва „Вечен мир” (който струва на империята 11 хил. паунда злато) и насочва стремежите си на запад с намерение да си върне изгубените там провинции. Първо решава да завладее Кралството на вандалите в Северна Африка. През 533 г. 15-хилядна имперска армия дебаркира в днешен Тунис и за по-малко от година кралството е унищожено, Картаген е превзет и са възстановени старите римски провинции по крайбрежието до Гибралтар. Две години по-късно взема Далмация и Сицилия, дотогава под управлението на остготите. Без голяма съпротива завладява Южна и Централна Италия. Но през 539 г. остготите уговарят персите да нарушат мирния договор с ромеите и нападат източните граници на империята. На следващата година те дори опустошават Антиохия. Войната се затяга, Италия е завладяна чак окончателно чак през 561 г.

През 559 г. голямо нападение на българи-кутригури начело със Заберган нахлуват в Тракия. Изградената система от крепости не ги спира, ромеите успяват да ги отблъснат след тежки боеве близо до столицата. От следващата година славяни започват да се заселват трайно на Балканите. С променлив успех за Източната империя от Кавказ до Месопотамия се водят бойните действия със Сасанидска Персия. Мир се сключва чак през 562 г. като Константинопол  трябва ежегодно да плаща данък на персите.

Юстиниан строи със замах. Редом със системата от укрепления на Балканите, по негово време е създаден известният храм „Св. София” в Константинопол, който е толкова забележителен със своите размери, че императорът се провиква при освещаването на катедралата на 27 декември 537 г.: „Соломоне, аз те надминах!”. Очевидно не само по завета на Константин Велики в Сердика да се гради като в столичен град построява и тук голяма катедрала „Св. София” – за Юстиниан се пише, че е говорел развален латински, а гръцки – като варварин, защото… си останал трак по душа.

Той променя държава, религия и обществото из основи. Способен и далновиден император, благодарение на добрия подбор на съветници и военачалници той успява да съсредоточи еднакви сили както във вътрешно – така и във външнополитически план. Негова голяма заслуга е, че кодифицирането на римското право в Corpus Iuris Civilis и, защото – макар в миналото законите да са в сила и в двете части на империята, чрез различните императори постепенно се образува джунгла от закони – та при него са синхронизирани и дори създава (в Константинопол и в Бейрут) училища за юристи.

Той е последният римски император, който опитва да подчини цялото Средиземноморие. През неговото управление започва преображението на късноантичната Източна Римска империя в ранносредновековна, която след векове учените наричат Византия. Посредством християнството, при него старото гръко-римско наследство става това, което сега разбираме под Византийска средновековна цивилизация.