София

Базилика  „Света София”

Софийската базилика „Света София”, която векове наред е била емблема на града до такава степен, че е станала негов епоним (от старогръцки – даващ име), днес със сигурност не е най-впечатляващата сграда в българската столица. В това няма нищо странно: Константинополската „Св. София” е била най-грандиозният християнски храм поне до появата на готическите катедрали в католическия свят, а и до днес остава най-забележителната църква, издигната от православните християни. Този Юстинианов шедьовър, обаче, не само, че отдавна не е символ на Константинопол-Истанбул, а и от векове бледнее пред мощния силует на разположената, съвсем неслучайно, точно срещу него Синя Джамия. По същия начин софийската „Св. София” изглежда прекалено семпла и чувствително по-ниска (с 25 м) от издигнатия в съседство храм „Св. Ал. Невски”. Въпреки това за всеки човек, вълнуващ се от културната история на християнството, „Св. София” е най-голямата истанбулска забележителност, както и за всеки човек, усетил духа на българската столица, нейният най-древен и чист носител е „Св. София”.

От археологическа гледна точка днешният храм „Св. София” е четвъртата (или шестата – според проф. Стефан Бояджиев, арх. Васил Китов твърди че са 5, а проф. Богдан Филов – 4) църква на това място. Нейното развитието се бележи от няколко строителни периода, наречени с имената на императори и царе: „Константинов” – първата половина на 4 в.; „Валентово-Теодосиев” – втората половина на 4 в.; „Аркадиев-Маркианов” – началото и третата четвърт на 5 в.; „Юстинианов” – втората четвърт на 6 в. и „Борисово-Петров” – 9-10 в.

От гледна точка на функционирането на околността на храма като свещено място – град на мъртвите (некропол), началото му съвпада с трансформирането на древното селище Сердонополис в римския град Улпия Сердика в началото на 2 в. Предвид, че народният поет Иван Вазов е завещал да бъде погребан близо до „Св. София”, тези функции на свещения хълм на „Св. София” се запазват до 20 в.

От гледна точка на легендите за храма, той е бил построен или от Св. Елена, майката на Св. Константин Велики, или от загадъчната принцеса София – дъщеря на Константин Велики (и/или на Св. Елена), или от митичния крал Елина, живял още във времето на Иисус Христос.

От гледна точка на респекта, който е вдъхвал видът на храма, той не е намалял и след обръщането на „Св. София” в „Сияуш паша джамиси” в края на 16 в. Така, според пътешествениците от 16, 17 и 18 в., куполът на църквата се е виждал от 20 римски мили. Той бил толкова огромен, че „хиляди джамии не можели да се сравняват с него”  и турците по никакъв начин не успели да го разрушат, въпреки многото опити. Вероятно тези опити са били преустановени поради един, определено много рядко срещан феномен: в горната арка на храма било зазидано нечие свещено тяло, което изпускало благоухание и било в равна степен почитано както от българите християни, така и от турците мюсюлмани. Дали това са били мощите на Константиновата майка Св. Елена? Не е изключено, особено ако обърнем внимание на мнението, че Св. Елена е била родом от София. Това мнение е било толкова широко разпространено в края на 17 в., че безрезервно е споделяно например от хърватския поет и монах от Францисканския орден Андриа Качич Миошич и главният картограф на Венеция Винченцо Мариа Коронели.

Превратностите на времето отреждат Освобождението на България да завари храма занемарен и грохнал от старост. Неговият дух, обаче, не бил засегнат. Софиянци от онова време разказват, че в развалините се подслонявали жени-лечителки и пророчици, а когато през 1914 г. се пристъпва към реставрацията, тя знаменателно започва с пригодяването на южното крило за параклис – същото крило, което навремето Св. цар Константин издигнал като християнски мавзолей – дали за местните мъченици или за Св. Елена – тази и много други свои тайни „Св. София” все още пази.