Христо Буковски

Христо Буковски

 И в календара на древните българи 21 декември е последният. Но – за тази година, защото трите дни след     зимното равноденствие не ги броели – тях се отдавали на грижи    за празника, с който ще посрещнат раждането на Новото слънце.

Това сетне дискретно е преминало в християнските песни на народа ни, но до нас е достигнало вече като “замъчи се Божа майка от Игнажден до Коледа” – заради новата вяра. Още йеросхимонах Спиридон Габровски се усъмнил, че сънародниците ни натрапчиво почитат някакви свои много стари празници – даже и когато отбелязват Рождество Христово. Макар той да завършва своята “История во кратце о болгарском народе словенском” през 1792 г. – 30 години след Паисиевата,  – в неговата книга има удивителни сведения за вече безпаметна древност. Та, докато ги изрежда, той споменава и някакъв цар Колад, на когото, “когато се роди първият му син Болг, заповяда на народа си по цялата негова земя да тържествува, сиреч да празнува в месец декември, 24 ден – всички да ядат и да пият и да пеят песни, сиреч “Болг се роди, Коладе, тази вечер, Коладе”, и прочие… Даже и до днес има такъв празник у българите”. След което, верен на високия си духовен сан, допълва покайно: “Ако и да се покръстиха, българите не забравиха този дяволски обичай”.

Как се посреща Бъдни вечер и какво се яде на Коледа сме писали всяка година. След 20 декември – денят на Св. Игнатий Богоносец – най-ревностните православни може и да тремирят – сиреч, да минат на пълен пост до Бъдни вечер. Така определено много повече ще им се усладят седемте постни ястия в нощта преди Коледа.

Но думата ни сега е за друго: каквото ядем – да ни е сладко; каквото пием – с мярка да ни упива, но едно да не забравим – да благодарим на нашите родители, че ни има, на предците си, че са ни завещали тази хубава земя и на духовните български водители през вековете, че са сторили всичко по силите си щото един ден световен учен като руският академик Дмитрий Лихачов да я нарече “Държава на духа”!

Не мисля, че ще си вземем голям грях, ако сред наздравиците някой се сети да извика и древното: “Болг се роди, Коладе!” Да ни прощават поповете, но ни трябва вяра, че този безумен разбойнически период, който политиците ни цинично наричаха “Преход” (а за тях той си бе пре, та пре– ход!), вече ще свърши и че с Новото слънце от утре насетне ще се измъкнем от срамното място на най-бедните в Европа (каквото, впрочем, и през Турско не сме били!).

А като заговорихме за благодарност да не забравим, че след Коледа е християнският Ден на бащата. Той се празнува на 26 декември – денят на Св. праведни Йосиф Обручник, син на Иаков от рода Давидов, живял в Назарет, дърводелец, на чиито грижи била поверена Св. Богородица. Макар да бил на преклонна възраст, той грижовно отгледал Иисус Христос до дванадесетата му година и като оставил – отрасло здраво-право – момчето на Дева Мария, тихо завършил живота си.

Премъдрост Божия е само майката да знае кой е бащата на чедото й, но трябва да се съзнава, помни и почита духовната сила на мъжа, обрекъл се с бащинска грижа да отгледа децата в семейството си. Самият Св. Йосиф имал от съпругата си Саломия четирима сина – Иаков, Симон, Иуда, Иосия – и две дъщери – Естир и Тамар (или, както казват други,­ Марта). След кончината на жена си Саломия Св. Иосиф живял във вдовство достатъчно дълго време, прекарвайки дните си в чистота и “понеже беше праведен” (както пише евангелиста Матей -1:19) “Господ намерил този мъж по сърцето Си и му открил мъдростта Си, като го направил служител на тайнството на нашето спасение… Когато той бил вече стар, на осемдесет години, Пречистата Дева Мария била сгодена за него и му била дадена за съхраняване на девството й (а не за плътски, действителен брак). И той й служел с всяко благоговение и страх, като на Майка Божия и като на своя и на целия свят Господарка и Владичица”.

Без да го съизмерва по пастрока на Спасителя, всеки православен би трябвало по достойнство да почете или помене баща си на този ден, като благодари и го възнагради с признателността си. Днес по-лесно купуваме подаръци, отколкото да изразим топлота благодарност, а именно благодарността е тайнството, което въздига не само почетения, но и почитащия.

За богата трапеза и хубав празник е отреден и 27-и – Стефановден. На него ще пожелаем здраве, щастие и благоденствие на нашите родственици и приятели, които носят венеца (Стефан значи “венец”) на това име. В историята този мъж е влязъл като пръв христов мъченик и пръв дякон. Нуждата от неговата служба възникнала когато след възкресението на Иисус около неговите апостолите се насъбрали последователи “от различни страни и народи”. Понеже мнозина продавали земи и къщи, за да донесат добитото пред нозете на апостолите, от това се раздавало на всекиго според нуждата. Но, както става между людете, когато се струпали много християни, между тях се появил ропот, защото “елинистите–евреи, от езически страни, се оплаквали, че на техните вдовици се дават малки дажби. Това дошло до знанието на апостолите. Заети с проповядването на слово Божие, те решили да не взимат на себе си, в ущърб на проповедта, грижите за домакинските работи на християнското общество и затова решили да изберат из числото на учениците 7 души, на които и поверили грижите за раздаване на “дажбите”. Тези избраници нарекли “дякони” (сиреч: “служители”). Апостолите си помолили и ги ръкоположили да изпълняват своите задължения.

Та пръв измежду седемте дякона бил Стефан. Бил изпълнен с вяра и Дух Свети, много усърден в служението и изключително честен, а като отстоявал вярата си в спор с еврейските първенци, през 37 г. бил изправен на съд пред синедриона .

– Твърдоглавци и необрязани по сърце и уши! – заявил на съдиите: – Вие всякога се противите на Светия Дух, както бащите ви, тъй и вие. Кого от пророците не гониха бащите ви? Те убиха ония, които предизвестиха идването на Праведника (обещания Месия), Чиито предатели и убийци станахте вие сега!

Осъден бил на убийство с камъни.

“Много години след това – пише в житието му – благочестивата гръцка царица Евдокия, съпруга на Теодосий Младши, като достигнала в Иерусалим, дошла на мястото, където свети първомъченик Стефан бил убит и земята се обагрила с честната му кръв, и съградила прекрасна църква, носеща неговото име, в чест на Христа Бога, на Когото слава во веки”.

Обърнахте ли внимание колко знаменателно са подредени дори християнските събития, които отбелязваме в първите три дни от Новата година по древния български календар. Никой, наистина, не е посмял да слее в особена троица тези знаменателни чествания: на Спасителя, на Бащата и на Служителя в честното и справедливо разделение на благата между вярващия в неговата справедливост народ.

Много приказки ще има да си кажем тия дни, та не е нужно да говорим за това, което написах тук. Но няма да е зле, ако го закътаме като семенце в душите си. Нека кълни там и да внася простор в нас, защото ново време настава и то ще изведе напред хора умни, честни и изпълнени с признателност към всичко, което е предопределило пътя им: земя, предци, народ, история, учители, съслужители.

А Бог ще пази България!

С благодарност към своите читатели: Христо Буковски

 

На кого не му стиска да отбележим подобаващо 1670-годишнината от Сердикийския църковен събор

От години Европа се готви да отпразнува събитието, заложило и благословило европейската християнска цивилизация – 1700 години от подписването на т. нар. „Милански едикт” през 313 г. от съимператорите Константин и Лициний. Но историците знаят, че в Милано венценосците подписват не указ, а писма до управителите на римските провинции да не преследват християните в Римската империя. Заповедта им се основава на Едикта за веротърпимост, който предишният император Галерий и съимператора му Лициний са подписали през април 311 г. в Сердика заедно с Константин, който тогава е още цезар. Именно с този акт за толерантност последователите на Иисус са били равнопоставени с всички други религии в империята, с което фактически се забранява да бъдат преследвани. Не е изяснено дали апостол Павел и евангелистът Лука са достигнали Сердика, когато през 52 г. са пренесли учението на Христос в Европа първо в земите на родопските траки. Но дори да са останали само в поречието на Нестос (днес Места), нагоре несъмнено са продължили покръстените от тях, сред които бил и Климент (бъдещият Св. Климент, папа Римски). Той е единственият поименно споменат от Св. Павел негов сътрудник в посланието му до жителите на Филипи (4:3), защото явно те са го познавали като местен изключително добродетелен мъж. Църквата го приобщава към апостолите и му възлага да стане първият архиепископ на Сердика. Под сердикийската базилика „Св. София” стоят основите на черква с каменен кръст от началото на ІІ век – вероятно от времето на Климентовото архипастирство! Несъмнено затова именно в Сердика римският император Галерий, трак по произход и родом от тези места, е озарен за Едикта на търпимостта и с този изключителен акт се отваря пътят за християнската европейска цивилизация, повлияла впоследствие върху развитието на почти целия свят. – Сердика е моят Рим! – обявил император Константин Велики. И не само се завръща тук след всеки от многобройните си военни походи, но именно в града на сердите от 20 април 316 г. до 5 февруари 330 г. той издава 24 императорски конституции – декрети, едикти и епистули. Сердика е избрана за място на Втория вселенски събор от съимператорите Констанс и Констанций II, неговите синове. През есента на 343 г. тук дошли водещите епископи от целия тогавашен християнски свят, сред които били престарелият вече епископ от Кордова Осий (под чието ръководство били изложени първите 7 члена в Символа на вярата в Никея), Св. Атанасий Велики (като източният, александрийският папа), тогавашният сердикийски епископ Протоген Сердикийски (прославен сред 318-те, заседавали през 325 г. в Никея), представителите на римския папа Юлий Архидам и Филоксен, Максим Трирски, Протазий Милански, Макарий Палестински, Астерий Аравийски и т.н. Задачата им на Сердикийския събор била да намерят определенията и каноните, които да скрепят единството на църквите след напрежението, останало след Първия вселенски събор в Никея през 325 г. Впоследствие историците са отнели правото на Сердикийския да се води „вселенски” заради конфликта между източните и западните епископи, довел до разцепление на събора между Сердика (която тогава спада към Запада!) и Филипопол (дн. Пловдив). Но нима самото неразбирателство не е достатъчно основание именно на 1670-годишнината от паметното събитие да се обърне изключително внимание на неговата работа, продължила тук от ноември до февруари на следващата 344 година? Не е ли настанало времето най-сетне да се разберем къде е бил проведен и подобаващо да се означи историческото място? Нещо повече – редно е един емблематичен за пристигащите в София булевард – примерно „Колумб” от аерогарата – да бъде преименован на Константин Велики, а на самата аерогара да бъде поставен модерен паметник на светеца-имтератор заедно с родената в Сердика негова майка Св. Елена – както паметникът на Леонардо да Винчи на летището в Рим, сътворен, впрочем, от българина Асен Пейков! Наистина, някой може да възрази, че нямаме преки доказателства светецът-император да е предпочел Сердика за първа християнска столица точно по тези съображения. Но нима има факти, които биха оспорили това? Нима логиката на времето, на политическата задача пред него и на изявения му духовен стремеж не предпочитат точно аргументите, които изтъкнахме? Няма по-сериозна основа от тази, на която да отстояваме правото си София да бъде европейската столица на културата през 2019 г. – каквато е била през 311 г., от 313-а до 324 г. като първата християнска столица. Не просто в Римската империя, не само в Европа, а в света! И това не е инцидентно събитие, а посока за развитие на града още от първия век на християнството, заради което през 343-344 г. е предпочетено място за помирителния църковен събор! Не може ли догодина на свой ред да използваме 1670-тата годишнина от знаменателния Сердикийски събор като повод за нов порив към единение, като опитаме да изясним – приемливо за всички заинтересовани от развитието на породения през 343 г. конфликт между епископите – каква е истината зад наложените тези за разцепения събор? Разбирам основанията на нашите историци да са толкова тегаво предпазливи. Дори когато държат безспорни факти и знаят, че те отдавна са известни на колегите им в чужбина, бедните ни учени не смеят да ги изтъкнат, защото това няма да хареса на задграничните им партньори. Готови са да преглъщат и усукват, само и само да спечелят – и оправдаят! – поредната стипендия за специализация в странство и да украсят CV-то си с гастрол на научна конференция в чужд университет, където са ги поканили, защото ги знаят колко са разумни. Но като ги разбирам, не значи, че мога да ги уважавам за това. Явно не е случайно, че непрофесионален археолог откри древната Троя, а аматьорът Шлиман. „Професианалите” се кикотели зад гърба му, когато заложил богатството си да разкопае терена, а сетне пък се подхилквали, че в устрема си бил открил… още по-стар град. Но е успял той, защото е нужна вяра, упование в правдата на изконните свидетелства и дързост да защитиш истината, за която си бил призван! „Войната е прекалено сериозно нещо, че да оставим военните да се занимават с него”, е казал навремето си Чърчил. И кауза, която може да стане основание за гордост и единение на народа ни, е прекалено сериозно дело, за да разчитаме, че ще я отстояват единствено избягващи проблемите историци-професионалисти. Да припомням съжденията на един от най-влиятелните съвременни американски философи – Кен Уилбър. Той разглежда „като обща сфера „Големите три” – естетиката на „аз”, нравствеността на „ние” и „то” на науката”. Според него, “предмодерността обикновено е сливала или не е разграничавала ясно „Големите три”, а модерността недвусмислено ги диференцира и освобождава всяка да следва собствения си път. Тази диференциация е част от достойнството на модерността, която, позволявайки на всяка сфера да преследва собствените си истини, дава възможност на всяка да прави изумителни и фундаментални открития, които отделят модерността от предмодерността дори според най-жестоките критици”. С това обаче се изчерпва щастливата част от развитието. Именно на тази основа Уилбър продължава: “Нещо друго обаче разкъсва модерността. Диференцията на „Големите три” е стигнала твърде далеч в дислокацията на „Големите три”: достойнството се е оставило течението да го отведе до катастрофата и това е позволило на империалистическата наука да доминира над другите сфери и да претендира, че те не притежават собствена вътрешно присъща реалност”… Очевидно е дошло време да продължим делото на нашите възрожденци и да извадим нашия народ от пиянството на отчаянието. Спомнете си, че и в началото на ХІХ в. разбойниците (тогава наричани „кържалии”) са били съсипали поминъка в страната ни и са били свели българите до три милиона. Но после настава Възраждането – най-светлата страница от новата ни история – защото е дело на духовници, учители и списуватели. Нито Паисиевата „История славяноболгарская” от 1762 г., нито Спиридоновата „История во кратце о болгарском народе славенском” от 1792 г. са перфектните трудове по българското миналознание. Но те изпълняват народоспасителната си мисия по-добре от всеки излязъл след тях професионален труд, без да внесат обърквания и вреди като съсипващите и днешните учебници на нашите азбукарчета натрапени от прехвалени чужди „спецове” възгледи за „тюркски” корени на нашия народ. Сега България е отново обрана от разбойници, населението й се топи. Но през това време унизената интелигенция не бе на колене, а привита като лъв, който се готви за скок. Е, настана времето да се разгласят широко фактите, които от подлизурство пред чужди авторитети и в угода на техните последователи сме премълчавали. Това не е работа само за НАучените, а трябва да се включат писателите, публицистите, обществениците. Длъжни сме заедно да отстоим правото си тук да стоят знаци, пред които всеки съвременен европеец би искал да се поклони. Всяка друга столица по света, удостоена от предците си със събитие като Едикта на толерантността, би му въздигнала подобаващ паметник, в който да вгради неговите автори Галерий и Лициний. Трябва по подобаващ начин да прогласим ролята тук на Св. Климент Сердикийски и Римски, на Протоген Сердикийски, на светите съборни отци от 343-344 г. и да разпратим посланията си по света като образи върху пощенски марки, рекламни и туристически материали за България. В Европа помнят добре какво е ставало тук. Да им докажем, че ние пък не само знаем, а и се гордеем с великите дела на нашите предци!